Азовският командир Коржик пред OFFNews: Войната ще свърши, когато Русия няма да я има

Коржик е командир на инженерно-сапьорския взвод на 1 батальон на 12-та бригада със специално предназначение „Азов“. Офицер, който се отнася към подчинените си като към деца, а те към него, като към баща. Боец, защитаващ вече три години страната си от руските нашественици.

С него разговаря кореспондентът на OFFNews в Украйна Горица Радева.

Горица: Разкажете за детството си, за живота преди войната.

Коржик: В детството ми няма нищо особено. Бях обичайно дете, в обичайно семейство. Бабите ми и дядовците ми са с многодетни семейства, така е било прието в Съветския съюз. Имам роднини навсякъде, дори в България. В детството си бях любимия внук. Родителите ми постоянно бяха на работа. От едната страна всички роднини са преподаватели, учители, а от другата – всички са офицери. Още от тогава бях възпитан в любов към Украйна и към звездите на пагоните. Баща ми винаги казваше: „Мечтая да стана добър, порядъчен офицер, да стана полковник, и след това може да се пенсионирам“. Тези думи съм запомнил от детството си. И сега той ми казва: „Сине, изборът да станеш офицер е още от детството ти. Сега носи този свой кръст, този свой товар“. Принципно, животът преди войната имаше много ярки моменти, които са запомнящи се, както у всеки цивилен човек. Учих, работих. После все пак реших да отида в танковото училище, завърших го през 19-та година и получих първото офицерско звание младши лейтенант. Може би е интересно това, че тази не е първата война, която виждам. Първата руска агресия видях на Кавказ. Баба и дядо там живеят, в Абхазия, която е анексирана. В детството си видях тези военни действия, видях какво са сътворили в Абхазия руснаците. Нямаше нищо живо, автогарите разбити, домовете запалени, всичко изгоряло. Тогава единствени на помощ на Грузия се притекоха украинците.

Горица: Разкажете за началото на пълномащабната война.

Коржик: На 24-ти февруари събрах всичките си документи. Изтеглих всичките си пари, които ми бяха в картата, за да може семейството ми при нужда да замине някъде по-надалеч. Намерих униформата си, изчистих като за парад кубинките си. Облякох спортните си дрехи, които бяха в ярки жълто-сини цветове с надпис „Украйна“, както при всички атлети. Тръгнах по улицата. Някой плюеха зад гърба ми, други се смееха, трети с гордост възприемаха. Повечето хора обаче плюеха зад гърба ми, в началото на войната.

Горица: Това в кой град се случва, ако не е тайна?

Коржик: Харковска област, град Лозова. На 26-ти отидох във военкомата. Казах им: „Намерете ми някакво място. За мен не е важно дали ще бъда офицер, или някъде в полето редови, сержант. За мене е все едно.“ Тогава исках да се присъединя към 92-ра бригада. Във военкомата ми казаха да изчакам, защото съм офицер от запаса, а всички места вече са заети. А аз се бях свързал със своите побратими, с които общувах и по-рано. Те ми бяха казали, че не достигат хора, дори в началото на пълномащабното нападение. Във военкоматите просто не успяваха да обработват информацията. Там стояха момчета, чакаха, кой с анцуг, кой със своя униформа, някои бяха дошли със собствено оръжие. Много от тях са били ловци, някои бяха с оръжия останали от дядовците им, такива, каквито можете в музея да видите, от времето на Втората световна война. Така стояхме и чакахме своя ред, чакахме да ни оформят. Аз официално се присъединих към 113 Харковска бригада, 124 батальон на Териториалната отбрана. На 4 април 2022 година бях на длъжност командир на минометна батарея. По специалност съм инженер, завършил съм танково училище, но единственото, което помня е как се управлява танк. И ме назначават на друга длъжност. За мен това да бъда артилерист беше ново, но започнах да се уча. През май 2022 година командирът ми каза: „Коржик, ти си такъв рязък, ще те направим командир на инженерно-сапьорския взвод на нашия батальон. Ще го развиеш.“ И така официално станах временно изпълняващ задълженията на командир на инженерно-сапьорския взвод. Такъв съм и до сега.

Горица: Как се присъединихте към Азов и защо?

Коржик: Към Азов не се присъединих веднага, защото нямаше такава възможност, когато бяха в Мариупол. През август 2022 година моя побратим, моя приятел, с когото бяхме отдавна познати, бяхме в един батальон, каза: „Не искаш ли да подадем заявка, да отидем в Азов?“. Подадохме. Него го изпратиха на задача до Белгород, а аз бях до Барвинково, тогава още Изюм беше под окупация. След ден дойде съобщение, че побратимът ми е тежко ранен. След две седмици почина. Той почина, а аз изпаднах в такова настроение…

Отдадох се на работата, не излизах от полето, не ходих у дома, просто успявах да отида в щаба, да получа нова задача, давах документацията по старата задача, и отново отивах в полето. Вече през следващата 2023 година ми се обади един побратим, с който бяхме в минометната батарея, който беше отишъл в Азов при формирането на новите батальони. Каза: „Помня, че искаше да се присъединиш към нас, събирай си нещата, заповедта за тебе вече е подписана от главнокомандващия (тогава Валери Залужни). Събирай си нещата и се приготвяй да дойдеш при нас, ние вече те чакаме“. Тогава командир (на 1 батальон) беше Лемко, той беше одобрил моето присъединяване до редиците на Азов.

Горица: Какво отличава Азов от останалите подразделения на силите за отбрана?

Коржик: Азов се различава много в подготовката на бойците и не се различава много в хората. Хората са си хора винаги. Много се различават отношенията между хората и към хората. Тук никога няма да кажат: „Ние не можем да евакуираме ранения или загиналия побратим“. Тук винаги ще кажат: „Ние трябва да го направим, защото ако не го направим, ще загубим своята човечност“. В Азов човечността винаги е на първо място.

Горица: Как семейството Ви прие решението за военна служба и то в Азов?

Коржик: За военната служба някои негативно се отнесоха. Разбира се, майка ми се притесняваше. Навярно донякъде и не вярваше, че ще мога да се справя, въпреки че към това съм се стремил цял живот. От детството си гледам военни филми. Любимият ми филм, колкото и некрасиво да звучи сега, е „В бой отиват само старците“. Той е съветски, но в него има нотка на доброта на военен към военен. Разбиране за военните. Още повече там има една фраза, тя ми е любима, великият актьор Биков, който е от Украйна казва: „Вие забелязахте ли, че когато днес летяхме, летяхме над моята Украйна? Небето е по-синьо, земята по-зелена и въздухът – по-чист от всякога“.

Горица: Разкажете една смешна и една тъжна история от бойното поле или от военната служба като цяло.

Коржик: С един побратим имахме задача да разузнаем местността и да поставим четири мини. Зад нас вървят два овена. Пристигаме на мястото. Пълзя, слагам първата мина, гледам – овенът си седи зад мен. Сложих втората мина. А овенът не отива никъде, стои си. Диша ми във врата, така да се каже. Аз в студена пот започвам да отпълзявам от мината, разбирайки, че може да пипне разтяжката и двамата да станем на шишчета. Съобразявам, че овните бяха два. Надигам си главата над високата трева. Паралелно, овенът, който е отзад не ми дава спокойствие, защото постоянно издава звук „бееее“. Като вдигнах глава видях, че вторият овен пасе точно до разтяжката и започва да се движи към нас, като вижда, че аз отпълзявам. Колкото по-бързо пълзя, толкова по-бързо идва, тоест приближава се до разтяжката. В един прекрасен момент, когато вече бях някъде на 10 метра, видях, че овенът вече души разтяжката. Разбирам, че сега ще я докосне и така ще се свърши всичко. Той прави рязка маневра, крачка назад и скача в посока на ратяжката. Прескача я. А след това аз нищо не помня, като в мъгла.

Горица: Случвало ли Ви се е да вземате пленници? Какви са впечатленията Ви от тях?

Коржик: Да, вземали сме в плен. Пленените са различни, но тези от Русия, всичките са приемали нещо. Не казвам, че всички хора са светци, но сред тях нито един адекватен човек не съм видял. Това е видно от всички снимки и видеа, които съм им правил. Навярно към всеки военнопленник съм изпитвал злост и ненавист. Аз не гледам на тях като на хора. Искало ми се е да ги разкъсам на парчета. Но винаги съм изпълнявал заповедта да не ги пипаме, защото ни е необходим обменен фонд. Ние се стараем да съхраним живота и здравето им, оказваме им медицинска помощ, каквато, за съжаление, те не оказват на нашите бойци, ако изобщо ги вземат в плен. Те имат директна заповед, която не скриват, да разстрелват нашите бойци. Ако запишат видео с изтезания на Азовци, даже получават парична награда. Това те не го крият, за тях е нормално. А ние към тях се отнасяме действително като към хора, което обижда много от бойците.

Горица: Кое е най-страшно на война?

Коржик: Най-страшното на война е когато отиваш на позиции, знаеш, че ще стоиш там 15-20 дни, а си забравил да вземеш със себе си сладки неща. Навярно това е най-страшното. А ако отговоря без шега, то най-страшното е да загубиш този човек, с когото така стоиш и говориш и виждаш как в очите му угасва живота, в ръцете ти. Имало е такива моменти, когато говориш с някого, шегувате се, а в следващия момент човекът угасва и ти разбираш, че нищо не можеш да направиш, освен да гледаш и да мислиш как да предадеш тялото му на неговите родители. Защото това е, максималното, което можеш да направиш – да отправиш човека обратно у дома, след смъртта му.

Горица: За какво мечтаете след войната?

Коржик: Честно казано, за мечти е рано да се говори. Когато започнеш да мечтаеш, разумът ти отива в друг свят, забравяш реалността на войната и се отпускаш. Мечтите са си мечти. Мечтаят хората, които имат много свободно време. Мечтая за мирен живот, семейство, деца, собствена къща, спокойствие.

Горица: Коя е любимата Ви песен?

Коржик: Трудно ми е да кажа. Зависи от настроението. Аз много обичам да пея. Може би на Sting – „Shape of My Heart“. Тя много успокоява и някак може да размишляваш на неин фон. Понякога си вземам слушалките, когато отивам в окопа, с едното ухо слушам дрона, с другото – тази песен. Мога да построя плана си за работа на фона на тази песен, защото тя някак приглушава останалите ми мисли.

Горица: Как се отнасяте към езиковия въпрос?

Коржик: Неутрално. Аз съм харковски човек – говориш на руски – говори, говориш на украински – говори. Смятам, че сега да се борим с този въпрос е късно. Този въпрос е трябвало да се обърне внимание по-рано, навярно още през 91-ва година. И да се реши тогава. По време на война да се ядем един друг, защото той не разговаря като тебе, е неправилно. Както му е удобно на човек, нека така си говори. Нека както му е комфортно да изразява мислите си, така и да говори. Ние винаги се разбираме един друг. В нашето подразделение има хора от Западна Украйна, от Източна Украйна, от всички части. Всеки има свой диалект, своя истина, свой език, който може да бъде повече украински, повече руски, или както при мен – суржик (смесица между украински и руски), ние все едно се разбираме помежду си.

Горица: Какво е Вашето отношение към всички тези разговори, преговори и т.н., които се водят по целия свят?

Коржик: Отнасям се много скептично, защото не вярвам в никакви преговори. Както казват, който и да е конфликт, в която и да е държава завършват дипломатите. Но… ако чуем всички военнопленници, които се връщат от тази страна, от страната на агресора – те не искат да спират. Аз смятам, че това, което се случва е геноцид над украинския народ, над украинската нация. На тях просто не им харесва това, че ние започнахме да се развиваме. Накратко казано Украйна стана подредена държава. Те не искат да имат такъв съсед, който не прилича на тях, за да не им го навират после в носа. Да не им казват, ето, вие като прасета живеете в обора, а Украйна на какво ниво е вече. На Путин много му се сменят настроенията. Днес иска примирие, когато му е изгодно. Завършили са празниците, китайските и корейските делегации са си заминали. Вече не иска примирие, не иска преговори. Ще продължи да бие с балистични ракети по всички градове на Украйна. Това го доказаха, тъкмо свърши парада, на следващия ден започнаха да летят от всички страни, от всички направления балистични ракети. Аз в никакви преговори и в никакви думи на рашистите не вярвам и никога не съм вярвал.

Горица: Кога и как, според Вас, ще свърши войната?

Коржик: Войната ще свърши когато страната-агресор се разпадне на малки държави. Или когато хората там започнат да мислят, но това никога няма да стане. Знаейки тези хора, нивото им на развитие… За тях е истина това, което им „сипват в ушите“. Мисля, че войната ще продължава до този момент, когато вероятно ще започне ядрена катастрофа, заради такива като тях.

Горица: Как си представяте Украйна след 10 години?

Коржик: Навярно си представям, че Украйна повече ще се вземе в ръце. Ще се върнат тези хора, които реално искат да бъдат в Украйна. Украйна ще е станала пълноценна част от Европа. Ще се прекрати унижаването на хората, които искат да развиват страната си, ние имаме много умове, които са направили много разработки, но са отишли в Русия, Беларус, Литва, Латвия, защото там са имали възможност за развитие. У нас ще започнат да подкрепят такива хора. Смятам, че след 10 години ще станем на много по-високо равнище, защото можем и вече искаме да развиваме, искаме Украйна да бъде по-добра, отколкото е сега. И вярвам, че ще станем такива, стига народа да не се разбяга, а да се обедини. Разбира се, без помощ от Европа, в началото ще бъде трудно. Надявам се на най-доброто. Мисля, че след 10 години ще имаме голяма буферна зона с нашия съсед, а най-добре разбира се, огромен, огромен канал.

Горица: С крокодили.

Коржик: С крокодили, разбира се. Само че, не такива крокодили като тях.

Горица: Какво бихте казали на хората, които вярват на руската пропаганда относно Азов?

Коржик: Нека да вярват. Всеки има своя истина. Аз смятам, че ако хората вярват на такива неща, то няма нужда да се доказва нищо. На такива хора нищо не можеш да докажеш. Още повече е безсмислено да се оправдаваш пред такива като тях. Мисля, че ако човек е дотолкова неразвит и необразован, няма защо да се спори с него. Той вярва в своята истина.

Горица: Какво бихте казали на хората в България, и на тези, които са на страната на врага, и на тези, които подкрепят Украйна и Азов?

Коржик: На хората, които подкрепят Украйна и Азов мога да кажа само благодаря. Продължавайте да вярвате в нас, ние сме силен народ, силна нация, силна армия. Колкото повече подкрепа имаме, толкова по-бързо ще свърши този конфликт, тази агресия от страна на нашия неприятел. Най-голямата подкрепа е да продължавате да вярвате и всичко ще бъде наред. А на тези, които са на страната на Русия, какво искам да им кажа? Да заповядат в Украйна, ще им покажем реалността.

Следете новините ни в GoogleNews